Когато родих първото си дете, бях убедена, че трябва да съм строга. Така бях възпитавана и аз – имаше правила, имаше „не“ и имаше последствия, ако не се спазват. И вярвах, че това е правилният начин. Наистина в началото строгият тон ми помагаше. Децата знаеха, че има час за лягане и той не се променя. Знаеха, че не може да се хвърля храна по пода и че обувките не стоят в средата на коридора. Това донесе ред у дома. А и честно казано, на мен ми даваше спокойствие – знаех, че съм поставила ясни граници.
Имаше и моменти, в които строгостта ме е спасявала. Например, когато трябваше да обясня, че не се пресича улица без да са хванати за мен. Там не може да има „може би“. Трябва да е ясно и категорично. В такива случаи строгото възпитание е незаменимо.
Кога строгото възпитание ми изигра лоша шега
С времето обаче започнах да усещам, че ако съм само строга, губя връзката с децата си. Спомням си една вечер – бях уморена, а синът ми не искаше да си подреди количките. Аз настоявах, той плачеше. В крайна сметка ги прибра, но с тъжно лице. И аз седнах на дивана и се почувствах ужасно. Не защото стаята беше подредена, а защото си дадох сметка, че съм сложила ред за сметка на усмивката му. И тогава си казах – струва ли си винаги да съм строгата?
Същото беше и с дъщеря ми. Когато я карах да учи на всяка цена, дори когато беше изморена, резултатът беше сълзи и затворени врати. Разбрах, че има битки, които просто не си струват.
Как намерих баланса
Научих се с времето да усещам моментите. Кога трябва да съм твърда и кога да отстъпя. Домашните трябва да се правят – това е ясно. Но ако виждам, че детето е на ръба и няма сили, оставям го да довърши на следващия ден. Когато става дума за опасни ситуации – там не отстъпвам. Но ако става дума за подредена стая или за това дали може да си легнат петнайсет минути по-късно, понякога просто затварям очи.
Друго, което ми помогна, е да започна да обяснявам. Преди често казвах „защото така казвам аз“. Но после разбрах, че това не води до нищо. Сега им обяснявам защо е важно да си поддържат реда или защо трябва да си лягат навреме. И забелязах нещо интересно – когато разбират защо, много по-рядко спорят.
Най-много обаче се старая да не ги карам да ме слушат от страх. Не искам да гледам уплашени очи. Искам да ме слушат, защото вярват, че имам причина и защото ме уважават.
Сега вече знам, че строгото възпитание помага, но само ако е примесено с топлота. Ако е твърде много, затваря сърцата. Ако е твърде малко, води до хаос. Между тези два края някъде е балансът – да поставяш граници, но и да прегръщаш. Да изискваш, но и да разбираш. И може би точно там е тайната – в малките решения всеки ден, в това кога да кажеш „не“ и кога да се усмихнеш и да оставиш детето да бъде просто дете.
И всеки ден си напомням, че не е нужно да съм перфектна майка, а просто майка, която обича и умее да слуша.
