Винаги съм имал трудности да говоря с майка ми. Обичах я, уважавах я, но между нас сякаш винаги стоеше някаква стена от недоизказани думи. Тя беше силна, малко строга, от онези майки, които показват любов не с прегръдки, а с топла супа, изгладена риза и изречението „Облечи се, студено е“.
Когато заминах да уча в чужбина, връзката ни остана същата – редовни обаждания, кратки съобщения, без много емоции. А вътре в мен – лавина от неща, които исках да ѝ кажа. Да ѝ благодаря. Да ѝ кажа, че всичко, което съм, е заради нея. Но не можех.
Затова един ден ѝ написах писмо.
Не по e-mail. С химикал. На истинска хартия. Сложих го в плик, написах „До мама“ и го пуснах по пощата. Нямаше нещо конкретно, просто сърцето ми – подредено в думи.
Измина седмица. После две. Нямаше и дума от нея. Помислих си, че може би не е обърнала внимание. После започнах да се съмнявам – може би го е прочела, но ѝ е било неудобно да коментира. После просто се примирих.
Минаха няколко месеца.
Една вечер ми звънна татко. Гласът му беше тих:
– Мама си отиде.
Сърцето ми се сви. Не бях подготвен. Никога не си. Събрах се и тръгнах към България. Когато се върнах у дома, в стаята ѝ, намерих една малка кутия до нощното шкафче. Вътре – писма. Картички. Детски рисунки. И моето писмо – неотворено.
Седях с него в ръце и се чудех: Защо? Защо не го е отворила? Не ѝ ли беше интересно? Или… я беше страх? Или просто ѝ е било достатъчно, че съм ѝ писал?
Отворих го. За първи път. Прочетох го на глас. Сам. В стаята ѝ. И плаках така, както не съм плакал никога.
Не знам дали тя чу думите ми. Но аз ги казах. И ако четеш това, моля те – не чакай. Кажи на близките си какво чувстваш. Сега. Пиши. Обади се. Прегърни. Не отлагай.
Понякога дори едно неотворено писмо може да тежи повече от хиляди изречени думи.
