Беше лято. Бях на петнайсет. Уж във възрастта, в която всичко ти е ясно, но всъщност нищо не разбираш. Баба ми — от онези жени с топли ръце и остър език — ми подари часовник. Малък, тънък, с кожена каишка и аналогов циферблат.
— За какво ми е това? — попитах. — Имам си телефон.
Баба ми ме погледна през очилата, без да се усмихва.
— Телефонът ти може да показва час, но не може да ти покаже времето.
Не я разбрах, естествено. Усмихнах се учтиво и прибрах часовника в чекмеджето, където остана забравен месеци наред.
Но не и баба ми. Тя си отиваше. Бавно, по онзи тих начин, по който си отиват хората, които винаги са били до теб. Спря да ходи много, после спря да готви, после спря да говори дълго. А после… просто спря.
След погребението отворих чекмеджето и часовникът беше там. Все още нов. Седнах, сложих го на китката си, и изведнъж сякаш всичко щракна.
Този часовник не беше просто подарък. Беше напомняне. За това, че времето не се връща. Че не трябва да чакаш повод, за да се обадиш. Че не трябва да отлагаш срещи. Че трябва да цениш хората, докато още можеш да ги прегърнеш.
Оттогава нося този часовник почти всеки ден. Не защото е модерен. А защото ми напомня да не губя времето на тези, които обичам.
И накрая разбрах какво искаше да ми каже баба ми:
„Телефонът ти показва часа. Часовникът ти напомня, че всяка секунда е важна.“
